Ето какво ни предложи на нас държавната ясла:

Ясленски неволи

Спомням си колко щастлива бях, че сме “спечелили” място в най-близката ясла до блока ни. Криси беше на 2г, много енергичен, много любознателен и много самостоятелен. Представях си, че яслата за него ще е едно място за игри и забавления, ще ходи с желание, защото там ще има други дечица на неговата възраст, ще има играчки и безопасно място, където да тича на воля. Тъй като съм по майчинство за по-малкото братче на Криси, за мен не е никакъв проблем и да не посещава ясла, но аз исках той да има повече свобода и място за игри. До тогава бяхме ходили няколко пъти в детски клубове – на Криси много му харесва изобилието от играчки и възможности за катерене. В началото аз си играех с него, но по-късно започнах да се оттеглям на чаша чай с приятелка, а той е спокоен, че съм някъде на около. За щастие в почти всички клубове се предлага чаша чай или кафе, които да изпиеш в близост до детето си.

И така сложихме всички очаквания в раничката за яслата плюс един чифт пантофки за мама, защото мама си мислеше, че ще може да влезе вътре заедно с Криси, да си поиграят малко(както в детския клуб) и после да си тръгне незабелязано, докато той е унесен в игри или пък да си тръгнат заедно след около час. Сега, когато пиша това ми става много смешно. Ама аз наистина съм била много наивна или по-скоро объркана от разказите на мои приятелки, които живеят в други държави. На всякъде се предвижда период от време за адаптация на детето в съответното детско заведение, като тази адаптация протича съвместно с родител вътре в самото заведение. Звучи логично, а и повечето родители в България също предвиждат такъв период от няколко седмици, в които да са на разположение и ако се наложи да си приберат детето и по-рано от уречения час. Аз бях напълно убедена, че ако Криси изгради позитивна представа за мястото и хората там, ще ходи с желание и няма да се налага да го прибирам по-рано – просто ще си играе с децата и ще му е забавно. Е, да всички си спомняме детската градина и някоя строга лелка, която наказва и се кара, но това беше преди повече от 25 години.

С гордост мога да заявя, че успешно изградих позитивна нагласа у Криси за сутрешната разходка от вкъщи до двора на ОДЗ-то. Уви, раничката с надежди, позитивни чувства и представи трябваше да оставим на улицата..

В предверието с гардеробчетата започнах да го преобувам. Имаше две стаи  - в едната се виждаше пързалка, другата беше затворена и от вътре се чуваше как всички деца плачат. Категорично ми бе отказано да вляза с него вътре, дори ми се изсмяха – как въобще съм си въобразявала такова нещо, щяла съм да разтроя другите деца.. Взеха го от мен вкараха го вътре. Останах зад вратата и подслушвах и гледах сина си през ключалката - пълно безумие, да ме поставят в такава унизителна ситуация. Какво видях - децата вътре реват и лелките крещят и им се карат, за да не плачат. Разбирам, че говорят високо предвид, това че всички реват, но определено по тези деца се крещеше и най-вече им се караха и заплашваха, за да не плачат. Дочух злобни коментари по адрес на една майка, която имала наглостта да занесе чаршафи или нещо подобно.. през ключалката виждах Криси, как обикаля в кръг и се чуди къде за Бога е попаднал, защо всички реват и са в истерия. Видях и много деца, които просто обикаляха и плачеха, сякаш търсеха майките си. Виждали ли сте изгубено дете? Аз да! А вие, ако не сте, посетете нашето ОДЗ и ще видите как 20 и повече деца, обикалят в стаята, реват, пищят, хълцат. Накрая отвориха вратата, видяха, че седя там като някакъв просяк и съответно ме изгониха извън сградата и заключиха външната врата. Не можете да си представите вълната от чувства, която ме заля – от крайно изумление и неразбиране до силен гняв. Коя пък е тази, че да ми взима детето и да ме заключва отвън? Това да не е концентрационен лагер или какво? Обясниха ми, че всички плачат и това е нормално. На следващия ден, нещата бяха още по-зле. Детето въобще не искаше да влиза вътре. Аз го гушнах, за да го окуража и успокоя, а лелката го изтръгна буквално от ръцете ми. Такова вероломство и баща му не си позволява, пък всеки знае, че дете не се дърпа от ръцете на майка му.... последваха писъци рев(познавам писъците на Кристиян сред другите ревящи, защото са мнооого силни). Пак ме изгониха навън и ми се скараха. С моите чувства само съм вредяла на детето си и заради мен то нямало как да се адаптира, защото освен, че имам чувства не го оставям по цял ден там и това е ужасна пречка за “правилната” адаптация според тях. Останах до прозореца и какво чух - удар по дете и злобно изкрещяване "млъквай бе лигльо" Не знам дали беше моето дете, няма как да се види какво се случва вътре – прозорците са с пердета и обикновено затворени. Всъщност започнаха да ги затварят от както видяха, че обикалям отвън и се опитвам да видя и разбера как се “адаптира” собственото ми дете. Родителите нямат право да наблюдават процеса, дори нямат право да влязат вътре и да видят на какво място оставят децата си.

 “Ама това институция, Госпожо”, увери ме старшата сестра – “Вие какво си мислите, ние носим отговорност, как може да не ни вярвате?” Ама разбира се, че не ви вярвам, бе хора, аз не ви познавам. Що за очаквания, да си оставя детето при непознати жени и да им вярвам, че ще полагат достойни грижи за него, само защото били институция. Те нито веднъж не ме попитаха какви навици или емоции има това дете.

Когато на втория ден го взех(бях се уговорила да ми го изкарат след 2 часа), при отварянето на външната врата и срещу входа е тоалетната. Всички деца бяха наредени на гърнета и реват. Попитах ги дали всички ги слагат така, защото моето е с памперс и обясних, че на този етап не е уместно да се правят опити за махане на памперса по ред причини, които лелката въобще не искаше да слуша...Казаха ми, че се слагат на всеки час, без значение кой с памперс, кой не, нали трябвало да се научат.... Това преля чашата. Това ли е начина да накараш едно дете да ходи на гърне?

Повече не го заведох.

Не мисля, че това което се случва в яслата е нормално, колкото и да ме убеждават лелките – щели да плачат до Нова година горе-долу, после вече свиквали. Това наричат адаптация. Мъжа ми сравни т. наречената адаптация с казармата. И там имало адаптационен период от 40 дена(реално в яслата и това го няма) – в това време детето трябва да се научи, че ще пишка, когато му кажат да пишка(желателно е да не му се ака), ще яде, когато му кажат да яде, ще спи, когато му кажат да спи, ще си играе, ще гледа телевизия по команда. Може би стаята с пързалката е нещо като награда, защото там не видях да има деца.

Знаете ли, аз никога не съм лъгала детето си, за нищо, ама наистина за нищо. Ако съм обещала на връщане от градинката да минем през другата градинка с пързалката, дори да е станало късно и тъмно, винаги минаваме. Той прави едно две пускания и се прибираме спокойно. Вярвам, че децата трябва да имат доверие в своите родители, а доверието се гради и пази. Да, в инстинктите на децата е да вярват на родителите си, а задължение на родителя е да пази и развива това доверие. Онзи ден, когато го заведох в яслата, аз предадох неговото доверие. Първо му казах, че отива на едно много хубаво и забавно място, с весели дечица и с много играчки. После, за да ме пусне му казах, че леличката ще го заведе при пързалката, а тя го набута в стаята с другите ревящи деца и на края той очакваше да съм на близо ако има нужда от мен(така, както е било в детските клубове), но аз бях заключена отвън на двора.